institutions.fairstartedu.us

Децата на възраст над три години вече са изградили привързаност към обгрижващите ги от началото на техния живот фигури, например техните биологични родители. Ако от началото на техния живот за тях са се грижели възпитатели, те могат да се чувстват привързани към определени членове на персонала. Те също така имат по-осъзната представа за себе си и трудната раздяла, която са преживели.

Ако децата са преживели някаква трудна или дългосрочна раздяла, процесът на скърбене и зарастване на раната от това зависи от желанието на специалистите, предоставящи грижа да говорят открито за преживяванията на детето.

ЕМОЦИОНАЛНАТА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА ЗАГУБАТА: НИСКА САМООЦЕНКА

Децата обикновено реагират на трудните или продължителни раздели, като ги интерпретират емоционално: “Изоставиха ме, следователно не съм обичан (а) и съм безполезен (а)”. Важно е да се разбере, че това тълкуване на ситуацията е емоционално и няма много общо със съзнателното, рационално обяснение, получено от предоставящите грижа специалисти – това е по-скоро чувство, отколкото нещо, което детето “знае”. Детето може да се е научило да повтаря всички рационални обяснения, дадени от неговите възпитатели, но все още да има това усещане, да чувства постоянен срам и липса на смисъл от живота.

НЕЗРЕЛИ СТРАТЕГИИ ЗА ИЗБЯГВАНЕ НА ЧУВСТВОТО ЗА МАЛОЦЕННОСТ

Никое дете не може да понесе това чувство, затова децата формират и използват психологически защити, за да не се чувстват безполезни и отхвърлени. Въпреки че тези защитни механизми могат да изглеждат нефункционални, те имат логика: детето се опитва да намери стратегия, така че да се предпази от още една загуба. Тъй като децата са незрели, техните стратегии за преодоляване на болката от загубата могат да бъдат много примитивни. Но не забравяйте, че това е най-доброто решение, което детето може да намери в момента, за да избегне мъката и депресията. Можете да наблюдавате тези реакции при всички деца, но при децата, преживели тежка раздяла те са много по-интензивни и понякога разрушителни, изразходват голяма част от енергията, необходима за учене и игри.

• Някои деца отказват да говорят за миналото, така че да не се докосват по никакъв начин до това чувство.
• Някои деца използват “фалшив цинизъм”: каквото и да се случи, те изглеждат спокойни и проявяват злобно отношение към всеки, който се опитват да бъде близък с тях “Не ми пука така или иначе за теб или за това да имам приятели, или за когото и да било. Нищо няма значение за мен, просто ме оставете на мира!” (разгледайте отново избягващата стратегия в сесия 5). Това отношение е разбираемо, тъй като предпазва детето от това да изживее нова загуба и затова държи другите на разстояние – тяхната загуба няма значение.
• Някои деца стават прекалено зависими от околните и са “винаги доброто момиче / момче”; те изразходват цялата си енергия в това да се съгласяват с възпитателите. Те се опитват да избягват всякакъв конфликт и да изказват собственото си мнение; никога не спорят с възпитателите – “Кажи ми какво да направя, аз самият не знам”. Те обикновено се страхуват да взимат решения, защото това може да е в противовес с очакванията на другите.
• Някои деца стават “перфекционисти”: те постоянно се опитват да направят нещата по максимално най-добрия начин и концентрират вниманието си върху проверка дали са направили нещата правилно. Те много се страхуват да направят дори и малки грешки или да не се справят добре с нещо. Всяко малко предизвикателство или грешка, ги отчайва “Няма значение какво правя, винаги греша; аз съм провал, аз не съм добър в нищо, без значение колко силно се опитвам. Аз съм идиот, искам да умра и т.н.”
• Някои деца стават постоянно неспокойни и тревожни; в по-малка или по-голяма степен те изглеждат хиперактивни. Те не могат да стоят неподвижно и никога не се спират, те могат да говорят постоянно и много забързано, от което става ясно, че това не е просто едно енергично дете, а е дете, което не може да се отпусне дори за момент и се опитва да не мисли за миналото си.
• Някои деца стават “отшелници”: те се изолират в стаята си с компютъра или с играчки, и отказват да излязат или да поканят свои връстници. Те не харесват никакви социални сбирки или покани, и винаги намират причина да откажат. Основната емоционална причина, която стои зад това е “Ако нямам приятели и не общувам, никой няма да може да ме отхвърли отново”
• Някои деца оцеляват като изпитват омраза или гняв към родителите си или други лица, от които са били отделени. Това държи болката настрана.

ОТКРИТИЯТ ДИАЛОГ ПОМАГА НА ДЕЦАТА ДА РАЗРЕШАТ И ПРЕОДОЛЕЯТ ЗАГУБАТА - СЪЗДАВАНЕ НА ПРОСТРАНСТВО ЗА ОТКРИТ ДИАЛОГ

Изследванията по отношение на реакциите при раздяла показват ясно значението, което има откритият диалог.

Когато едно дете говори за опита си с раздялата, то повторно организира своите емоции и мисли върху преживяното. Чувството за загуба намалява с всеки изминал път и става все по-малко интензивно; спомените и разбирането стават все по-добре организирани. Това се случва, докато детето не достигне същото ниво като другите деца и не почувства скръбта като нещо естествено, което не нарушава неговото развитие и желание да играе, да изследва и да се учи. Целта на вашата работа е не да избавяте детето от цялата му мъка, а да му помогнете да намали интензивността и хаотичността на неговите чувства.

Изследванията показват също, че ако възпитателите отричат, пренебрегват или се опитват да превърнат ранната загуба в нещо маловажно, децата няма да подобрят начина, по който се справят със собствените си реакции и това може да е разрушително за тяхното по-нататъшно личностно развитие. Например: в миналото настаняването в институция се приемаше за нещо много срамно и против социалните норми. По този начин децата се чувстваха стигматизирани и често бяха шокирани, пораствайки и разбирайки, че “не им е позволено да бъдат тези, които са”. В резултат голяма част от тях имат сериозни травми и лошо качество на живот. Едно от обичайните оплаквания, проследено в интервютата с тези осиновени деца е следното: “Никой никога не е говорил с мен за най-важното – фактът за загубата на моите родители”.

Следователно вашата професионална задача е да работите за създаването на място, където детето ще се чувства свободно и насърчено да разговаря за миналото. Това може да стане по няколко начина.

Трябва да решите как и кога ще говорите с детето за загубата. Добър вариант е това да се осъществи по време на практическата ежедневна работа с група от деца. Тези дейности могат да бъдат добър повод за диалог. Бъдете търпеливи, този процес може да отнеме седмици или години.

Всеки път, когато детето достигне нов етап от своето развитие и стане по-зряло, то може иска да говори за загубата отново и в резултат да открие нови перспективи.

КАК ДА НАПРАВИТЕ ТАКА, ЧЕ ДЕТЕТО ДА ПРИЕМЕ СОБСТВЕНИТЕ СИ РЕАКЦИИ ЗА НОРМАЛНИ

• Разгледайте списъка в горния параграф: “Незрели стратегии за избягване на чувството за малоценност”.
• Открийте кои защитни механизми срещу чувството за малоценност най-често наблюдавате у децата, с които работите. Когато вие и децата се чувствате добре и разполагате с достатъчно време, кажете на децата, че искате да говорите за техните реакции при загуба на важен човек (майка, баща, братя, сестри, домашни любимци, към които са били привързани).
• Опишете реакциите, наблюдавани у децата и им обяснете, че те са характерни за всички хора, загубили близък, важен за тях човек. Например:
• “Понякога децата загубват някой, който са обичали и се страхуват от това да не загубят някого отново. Затова те отказват да разговарят с другите и си стоят в стаята през целия ден. Много деца правят това и смятам, че нормално, защото ако останат в стаята си съвсем сами и не се сприятеляват с никого, те няма да бъдат отхвърлени отново. Можем да разберем това много добре!”
• Или можете да кажете на децата някаква “паралелна история” от вашето собствено детство:
• “Когато бях на вашите години, майка ми и баща ми бяха много заети и често бях оставяна сама. Когато се опитвах да се сприятеля с други деца, те често ме нападаха и отхвърляха. Затова реших да седя в стаята си през целия ден; не исках да общувам с други хора, защото бях сигурна, че не ме харесват или че ще ме отхвърлят. Когато пораснах разбрах, че много деца правят това и го смятам за мъдро – по този начин те са защитени от това да бъдат отхвърлени отново”.
• Можете да им прочетете или да измислите история за лека нощ, която да е за дете в сходна на тяхната ситуация, например Оливър Туист (или друг герой, с който децата биха могли да се идентифицират). Докато разказвате тази история, можете да попитате детето дали разпознава какво чувства и мисли героят.
• Можете също така да използвате кукли, рисунки, театрални постановки или да използвате глинени фигури, за да си играете с детето. Нека тези истории включват изоставяне или загуба на родителите и начин за преодоляване на ситуацията.
• По отношение на по-големите деца или тийнейджъри можете да подходите по следния начин: предоставете им мобилен телефон (с камера) и им помогнете да направят малък филм или интервю за това как различните деца реагират на загубата на родители или други важни хора от техния живот. Ако имате интернет, можете да им помогнете да намерят други млади хора, с които да общуват чрез Facebook или друга медия.
• Ако се разбирате с техния учител: помолете го да направи тема “Загубата на някого или нещо, което обичате”, която да се разглежда за цял ден или седмица. С помощта на учителя, всички деца ще могат да дадат примери за загуба, например баба или дядо, или друг близък човек, като използват рисунки, театрална постановка и др. След това можете да обсъдите с учителя как да помогне на детето да разкаже за загубата си.

Моля, напишете как, кога и къде можете да използвате един от тези подходи  или измислете нов начин, вдъхновен от тази сесия. Водете си бележки, следвайки вашия план: Как върви, как децата реагират, какво ви  е трудно, какво научихте от опитите си до момента, как ще продължите?

ПРИЕМЕТЕ И ИЗЧАКАЙТЕ И РЕАКЦИЯТА НА ДЕТЕТО

Вече сте създали пространство, където може открито да се говори за загубата. Затова не казвайте например на децата, че не е добре, ако си останат в стаята през целия ден и не им давайте съвети. Просто изслушайте и оставете децата да говорят свободно, в случай че искат това – някои деца могат да не реагират на ситуацията, може измине ден или два преди детето да откликне на казаното от вас. Ако детето започне да говори, само кимайте и слушайте с интерес; похвалете го за това, което мисли или чувства.

Може би това е всичко, което трябва да направите първоначално: 
помагате на децата да излекуват своята болка, като говорят открито за тяхната загуба и като им показвате, че ги разбирате и изслушвате. Можете също така да опишете вашето работно място пред тях по следния начин: “В тази институция сме запознати със значението, което има загубата на родители, и как децата реагират обикновено на нея. Те често реагират чрез оттегляне, като “замразяват своята душа” и твърдят, че не им пука за нищо, те често се чувстват безполезни. Всички тези реакции са естествени и нормални, но е трудно другите да ги разберат. Затова ние тук знаем много за това как да помагаме на децата да учат и да получават това, което са имали, преди да дойдат тук. Говоренето за това помага на децата да се чувстват по-добре, да се сприятеляват и да се забавляват в училище отново. Затова всеки член от персонала тук е експерт и знае какво означава загубата и как тя се преодолява. Това може да отнеме много време, но ще ви върне отново към живота и радостта. Може би не вярвате на това точно сега, но тук сме виждали много деца как започват да живеят отново и се наслаждават на живота”.

ПОСОЧЕТЕ ПРЕДИМСТВАТА И НЕДОСТАТЪЦИТЕ НА СТРАТЕГИЯТА, ПРИЛАГАНА ОТ ДЕТЕТО

Когато сте сигурни, че децата чувстват, че ги изслушвате търпеливо и разбирате техните реакции, можете да обсъдите  предимствата и недостатъците на стратегията за справяне на детето.

Пример:

“Като малка седях по цял ден в моята стая и рисувах, наистина станах много добра художничка, когато пораснах. Това е преимуществото на този факт. Но също така бях и много, много самотна, защото не смеех да изляза и да се сприятеля с някой. Всеки път, когато мислех за това, се спирах точно преди да отворя вратата, защото ме беше страх да бъда отхвърлена или осмивана. Затова лошото последствие беше, че нямах с кого да си играя в училище, никога не се опитах да се сприятеля – познавате ли това чувство?”

Така вие ще покажете на детето по деликатен начин, че неговата/ нейната стратегия отстранява страха временно, но в дългосрочен план води до усещането за самота. След това можете да говорите за това как децата се страхуват да бъдат повторно отхвърлени или да загубят някого, когото харесват.

ПРЕДЛОЖЕТЕ АЛТЕРНАТИВНИ НАЧИНИ (СТРАТЕГИИ) ЗА СПРАВЯНЕ

Следващата стъпка се състои в това да помогнете на детето да открие други начини за справяне със страха от нова загуба или отхвърляне.

Пример:

“Един ден разбрах, че ще бъда самотна завинаги, ако си стоя постоян<